"Чамкория" - пътуване по неравностите на историческата памет

Разгръщайки романа „Чамкория“ (ИК "Жанет 45", 2017 г.) първо виждаме два епиграфа – цитат от евангелието на Матей, който ни учи как да разпознаваме фалшивите пророци и цитат от изобличителя на лъжепророци, журналистът и политик Димо Казасов, илюстриращ как животът продължава в природата, независимо какво се е случило. Преходността на битието е неоспорима, а следата, която се надяваме да оставим, всъщност се заличава по-бързо отколкото смятаме. Остава въпросът за смисъла. Какво всъщност представлява животът? Не е ли той едно пътешествие, в което първо дълго се изкачваш по стръмно нанагорнище, а после неусетно се спускаш надолу и потъваш? Възходи и падения, надежди и страхове, слънчев ден и мрачна нощ, в която заслепяващата светлина не може да бъде добър предвестник.

20-те години на ХХ век са един от мрачните периоди на българската история не само поради ширещото се беззаконие и постоянните политически преврати, но най-вече поради обезверяването, абсолютната безнадеждност, която настъпва тогава. Романът говори с гласа на обикновен човек от народа за несправедливостите на живота, борбата с тях и стремежа към оцеляване, който определено е част не само от българската народопсихология, но и от човешката природа. Славе Желязков е „шефьор“ и въпреки критиките си към българския народ, че всички „се имат“ за нещо повече от останалите, той самият се определя като рядък специалист в София. Повествованието се води от него в първо лице, ед. ч. по време на последния му курс с омнибуса по линията София- Самоков – Чамкория. Снимката на корицата, послужила като вдъхновение на автора, показва този автентичен омнибус (от сайта lostbulgaria) и пътниците, за които става дума по-късно. Романът, както и животът, е едно пътешествие, а разделянето му в два тома е на базата на изкачването и спускането по пътя. Както повествователят, така и повествователната рамка и техниките на разказване увличат читателя, който напълно се пренася в произведението и оставя Славе да го „повози“ между спомените и разсъжденията си за два часа и половина – колкото трае пътуването до Чамкория (дн. Боровец). За това време обаче успяваме да видим една непозната за нас България, да се завърнем в историята, да се разходим из София от 20-те години и да станем свидетели на атентата в „Св. Неделя“ („Св. Крал“), отприщил нечувана за времето вълна от насилие и своеволия от страна на властта.
В началото на романа Славе е щастлив, че вижда „неговия човек“ в омнибуса – мистичен персонаж с жълта чанта на име Алекси, по прякор Джина. Той е другият герой, на когото му е дадено да говори в произведението като неговият разказ е изписван в курсив. Този човек нахлува в живота на шофьора и го преобръща по неочакван начин. Търси съдействието му и чрез заплахи и обещания за отплата го получава. Плодовете на тяхното принудително сътрудничество обаче не оправдават очакванията. В допълнение на това читателят не може да пропусне трагическата обреченост, заложена в името на героя – Алекси, която Славе установява още в началото на романа, макар и по друг повод: „Ако имаш син, не го кръщавай Алеко! На хора с такова име не им върви в тая страна. Де се е чувало некога за некой си Алеко, който да е прокопсал в България? Не! Нема такъв!Тъй че не предизвиквай съдбата!“ (т.1, 63)

Славе не иска да предизвиква съдбата, но животът постоянно го предизвиква да оцелее. Сякаш в образа му се срещат най-пълнокръвните герои от българската литература и фолклор: има я пресметливостта на Бай Ганьо, пародирана е отдадеността към семейството на чорбаджи Марко, политическото говорене на „Чичовци“-те, пъстрата галерия от образи на следосвобожденска София в „Драски и шарки“ (и „Записки на един мой познат“ и др.), плюс народната хитрост на Хитър Петър и устойчивостта на Крали Марко (работа без почивка). Славе е много интересен и плътен образ – герой на времето си, който не би могъл да се впише в сравнително оптимистичното русло на възрожденското и ранното следосвобожденско разказване, защото е продукт на друга епоха и нейната липса на идеали и морални устои, но все пак връзката с българската литературна традиция е осезаема. През повечето време той е циник и мизантроп, отправящ саркастични забележки и коментари както по адрес на своите познати, така и към целокупния български народ, който се състои от хора като тях. Във време на постоянна разруха и несигурност хуморът и сатирата се превръщат в сарказъм. Човешката склонност към насилие взима превес над преписваното ни национално добродушие и одухотвореност. Славе разсъждава много върху този парадокс: от една страна българите са определяни като едни от най-интелигентните и начетени хора в Европа, но от друга, те си остават сковано ограничени от собствените си комплекси и тесногръдие:

„Тука всеко се има за най-умния мъж или жена на Балканския п-в, всеки се има за некакъв неуспел професор е неоткрит мъдрец и прочее непризнат голем ум. Ето това е лошото на българския народ.“ (т.2, 150)

Размислите на Славе се преплитат със спомените му от времето на два атентата: първият – в „Св. Неделя“, а вторият – при Арабаконак, където лично Н.В. Царят се спасява с помощта на неговия омнибус. А самото място се превръща в свързващо звено не само за романите на Русков „Чамкория“ и „Възвишение“, но и в българската история:

„През 1872 г. нападнал там турската хазна, през 25-та анархистите нападнаха царя. Край на цикъла. От 1872 до 1925 –та. Това, да речеме, е било една обиколка от живота на България (т. 2, 78)
Обиколките на Славе обаче тепърва започват през съдбовната 1925 г. Опитвайки се да запази живота си, той е принуден да оказва съдействие и на двете големи военнополитически групировки, които са в кървав конфликт: помага на Джина, който е анархист и участник в покушението срещу царя, докато същевременно работи за правителството като нощем превозва „изчезнатите“ хора. Този „тъмен герой“ Славе изглежда лишен от духовната непримиримост на Вазовия персонаж, но това е само привидно. Сцената с майката на Гео Милев, която обикаля да търси сина си по затворите, е изключително трогателна, дори през неговите очи. Шофьорът искрено съжалява жената и за пореден път е потресен от абсурда на времето, в което такива неща се случват. В борбата за оцеляване Славе осъзнава собствената си незначителност и безпомощност, върху която се гради драмата на модерния човек. А смелостта е породена от инстинкта да оцелееш напук на всичко.

Епизоди с различна емоционална наситеност се редуват в разказването като по този начин правят повествованието по-динамично. На фона на безнадеждността, убийствата и беззаконието, автентичният български хумор не може да бъде унищожен. Шегите с житейските несправедливости, дори със сериозни премеждия като арест и разпит с побой са много майсторски вплетени в повествованието. Битът на градския човек и животът в градското пространство също имат достоверно и увлекателно присъствие в творбата. А езикът вече е запазена територия, в която Русков се е доказал като виртуоз.
В романа присъстват и някои диахронизми като споменаването на пеницилин преди да е създаден, на червен картон на футболен мач и т.н., но те са в недотам съществени детайли от произведението и могат да бъдат пренебрегнати.

Песимистичният тон на повествователя допуска нотка на оптимизъм във втория том, породен от надеждата за по-светло бъдеще, която му носи завръщането на неговия стар познайник. Светлината в романа може да бъде разглеждана и като метафора на осъзнаването на действителността, както се случва във финала. А истината е, че тази действителност много рядко оправдава очакванията ни.
Романът „Чамкория“ обаче надскочи моите собствени очаквания и със своите философия и историзъм провокира толкова широко поле за интерпретация, размисли, анализ и завръщане към миналото, че не мога да го обхвана дори повърхностно. Творба, сладко-горчива, като самия живот. Но без излишна захар. И с достатъчно остър език, за да повдига всевечните проблеми за човешката глупост, посредственост и къса памет.